За какво да (не) се учи в училище?

Професор Дейвид Пъркинс* обича да разказва тази история: „Махатма Ганди се качва във влак. Един от неговите сандали се изплъзва и пада на земята. Влакът се движи и няма как да се върне. Без колебание Ганди сваля втория си сандал и го хвърля към първия. Попитан от колегата си защо го е направил, той му отговаря, че един сандал няма да му е от полза, но два със сигурност ще помогнат на някой друг.“

Учителите, казва Пъркинс, трябва да прегърнат същите тези прозрения. Те трябва да започнат да задават един от най-важните въпроси в образованието: „Какво си струва да се учи в училище?“

Към момента, все още се преподава обемен материал, който, в голяма степен, не оказва съществено влияние върху живота на учениците. Не включва теми, които биха били значими за тях, с повече „възвръщаемост“.

Образователните програми предлагат голямо количество информация. Хубаво е човек да знае различни неща от различни сфери на науката, но съществува липса на баланс, особено на фона на дигиталната ера, в която живеем, и, която, все още е нещо недотам познато за нашето образование.

Информацията в учебниците не предлага непременно това, от което ученикът има нужда и което е важно за неговото развитие и успеваемост в настоящия момент. “Вместо това, въпреки че повечето хора биха казали, че образованието трябва да подготвя за живота, голяма част от това, което се предлага в училищата, не работи в тази насока“, казва Пъркинс. Учителите са “фиксирани” да пълнят резервоарите на знанията на учениците, защото така се е правело преди и продължава да се прави и днес. „Учебният план е като претъпкан гараж“, продължава той, „По-безопасно и лесно е просто да запазиш стария велосипед в гаража, вместо да го изхвърлиш.„

“Безспорен факт е, че умът ни използва само знанието, което е значимо за нашия живот”, пише Пъркинс. “Неизползваното знание е забравено. Няма го.”

От друга страна, ние се фокусираме върху краткосрочни успехи – да се реши теста, да се изкара висока оценка на класното, да се вземе матурата с добър резултат…

И не само това, което поставя Пъркинс като проблеми, трябва да стои на дневен ред на учители, родители и хората, които управляват образователния процес.

Другото важно нещо, според мен, е поощряването на успехите, насочени към различен тип състезания, олимпиади и пр. Не всяко дете притежава състезателна нагласа в себе си. И децата, които не желаят или пък не могат да развият потенциала си в състезателна среда, остават някак си незабелязани.

Един от големите проблеми не само на образованието, но и на цялото ни общество е, че не се поощрява развитието на талантите и не се използват адекватно в науката, спорта, бизнеса и други сфери, в които те биха били много полезни. На всички ни е ясно, че тези таланти отиват в чужбина и там реализират своя голям потенциал.

Освен съдържанието на учебниците, което е пълно с безкрайно много информация, която понякога е и неточна, и двусмислено и неясно поднесена, проблемен е и стилът. Тежки, академични фрази и изречения…Защо?

Да вземем за пример литературата и историята – два любими мои предмета, безкрайно интересни, но които, за съжаление, убиват още в зародиш интереса и заложеното в децата в любопитство към света.

Какво се случва в час по литература? Чете се, може би, произведението от ученика. Учителят преподава, ученикът записва. И това синтезирано знание трябва да се предаде при изпит. Нима това е литературата? Къде отива мисленето? Къде е развитието на писменото и устното изразяване? От толкова правила и всякакви сложни критерии за писане и оценяване на писмените работи на учениците, на тях им изглежда в пъти по-лесно и интересно да програмират нещо сами на компютъра си, отколкото да се задълбочават върху проблемите, който се поставят в „Бай Ганьо“. Защото любопитството им е убито, защото комуникацията е непълноценна и мисълта е вкарана в шаблон!

Ами историята? На две страници сухо и безобразно скучно са изброени значително количество дати и събития, които ученикът трябва да назубри. Защо историята в учебниците не проследява причинно-следствената връзка на събитията, защо не дава общия поглед върху процеса, за да може той да се преосмисли от съвременната гледна точка на всеки ученик? Нима те не могат да го направят?

Разбира се, това е мнение, базирано на личния ми опит. Убедена съм, че има много учители, които категорично не се вписват в това описание и които се опитват да надскочат системата и да дадат добавена стойност на своите ученици. Моето искрено уважение към тях, че все още не са се отказали!

В образованието не присъстват много важни теми като здравна и финансова култура, маркетинг (защото в наши дни всичко е маркетинг –да се явиш на интервю за работа и да го спечелиш е маркетинг, например), личностно развитие, правна грамотност...Чувам за спорадични насоки в тази посока, но ми се струва крайно недостатъчно, защото това трябва да се превърне в политика. Но за да се превърне в политика е необходимо, първо, да има осъзнатост от страна на управляващи, учители и родители и, второ, да има подготвени преподаватели…

Какво да кажем за родителите? Дали те участват пълноценно в процеса?

По мои наблюдения, повечето родители се концентрират върху оценките (защото така оценява образователната система). Често те стоят и учат заедно с децата си, решават задачи, пишат им съчиненията…Чудесно е да се помага на децата, но не е ли по-важно те да се научат на самостоятелност и критично мислене? Правим ли достатъчно ние, като родители това, и знаем ли изобщо как да го направим?
Това, че сме прекалено заети и фрустрирани в ежедневието, е другата голяма тема, върху която трябва да се помисли.

В образователния процес съществува и недостатъчна комуникативност. Всеки е сам за себе си – министерство, инспекторати, преподаватели, родители, ученици…Всеки живее в своя си свят и се е капсуловал в него.

Какво може да се направи?

Трябва да има непрекъсната комуникация между отделните звена, трябва учителите да могат да участват активно в създаването на програмите и учебниците (не само определен кръг от тях), трябва да се допитват и съобразяват с мнението и потребностите на учениците, трябва ние, като родители, да упражняваме повече контрол и натиск върху процеса и да създадаваме мислещи деца, със свободно съзнание. Учебният материал трябва да следва потребностите на учениците и да се отчита това, което е значимо за тяхното развитие и реализация към настоящия момент….В един идеален свят може би ще успеем да го направим…

Не съм оптимист, че нещо положително ще се промени. И, честно казано, ще въздъхна с облекчение, когато моите деца напуснат образователната ни система. Надявам се, че няма да излязат твърде увредени оттам…

 

Какви са вашите наблюдения върху образователния процес? Споделете ни Вашата гледна точка като коментар под статията.

 

*Дейвид Пъркинс е основател на проекта “Харвард проект нула” (Harvard Project Zero,), който изследва човешкия капацитет и неговото развитие.

Share: