След “Аутопсия на една любов” на Виктор Пасков…..

Този месец в “Литературен клуб 42″ четем “Аутопсия на една любов” от Виктор Пасков.

Публикуваме първия отзив за книгата от Елена (Лени) Рафаилова.

От няколко дни мълча. Говори ми се, ама мълча. Защото ми се струва, че каквото и да кажа, нито ще е точно това, което мисля, нито ще го кажа, точно както искам.

Определено мълчанието е за предпочитане. Мълчание, след последния акорд на мелодия, която чуваш за пръв път, обаче разбираш още от първите тонове, че това си е твоята мелодия.

Изкуството, във всичките му форми, не е самоцел, не съществува без адресат, не би могло. Точно, както и хората не биха могли да живеят истински без да са станали адресат на което и да било проявление на изкуството. Изкуството и човекът са в непрестанно търсене един на друг,търсене и намиране, процес, осмислящ съществуването на космоса, на света, на световете. Изкуството генерира енергията на отделния космос, от отделния аз, но не го херметизира, а го разлива във форми, подобно тесто за кекс, за да се нахранят гладните.

А гладните сме всички, макар и да имаме различен вкус за кекс. Това по същество е груба и грозна метафора, па макар и вкусна. А да четеш “Аутопсия”-та на Виктор Пасков е аеробика за сетивата. Чувството минава от – до- огладняващо и ожадняващо, засищащо и утоляващо, опияняващо и изтрезняващо, с висока скорост и градус на съдържанието.

За тази книга, за тази безпощадно разхвърляла ме вселена, мога да говоря, не, не да говоря, да мисля само с прилагателни и сегашни деятелни причастия.

Тази книга е червена, не заради косите на Ина, а заради топлата кръв, дето нахлува бързо, гневно, едновременно изтънчено премерено, през думите по бялата хартия до моите думи, някъде в моята объркана душа.

Тази книга си говори с мен. Аз съм нейният адресат. Тя може да ме изпие, да ме изяде, може.., защото е изкуството- гладно, нахакано, нежно, развълнувано, ярко, тъмно, страшно, крещящо, пеещо, подсвиркващо, свят.

Тази книга ме изпи, като чаша уиски. На екс.

Share: