Този месец в “Литературен клуб 42″ четем “Аутопсия на една любов” от Виктор Пасков.

Публикуваме първия отзив за книгата от Елена (Лени) Рафаилова.

От няколко дни мълча. Говори ми се, ама мълча. Защото ми се струва, че каквото и да кажа, нито ще е точно това, което мисля, нито ще го кажа, точно както искам.

Определено мълчанието е за предпочитане. Мълчание, след последния акорд на мелодия, която чуваш за пръв път, обаче разбираш още от първите тонове, че това си е твоята мелодия.

„Сексът е джаз. Когато престане да е джаз, мутира в гимнастика. В най-добрия случай в кънтри. Тогава не ме интересува.“ От „Аутопсия на една любов“

Трудно се пише за Виктор Пасков. Каквото и да кажа, все няма да е точно. Той винаги е предизвиквал полюсни реакции около себе си, далеч не само относно творчеството си.
Знае се, че е обичал алкохола и скандалите, бил е любител на жените, често, след поредната бурна нощ, не си е спомнял името на поредната жена и я е наричал Маргарита. Много Маргарити е срещнал в живота си.

Поканихме Лени да “открие” новата ни рубрика Литературен клуб 42, като сподели емоциите от някоя своя любима книга. Много се радваме, че “прерязахме” лентата точно с български автор и с прекрасния текст на Лени. 

Много обичам добрата поезия. Онази, в която езикът се движи свободно, смело и леко. Без тежки метафори, без излишна патетика и купища отвлечени символи. Поезия, в която езикът танцува, ако му се танцува, крещи, ако му се крещи, плаче, ако е тъжно, смее се или вие от болка или гняв. И всичко това се случва непринудено и леко. Такава поезия пише Ники Комедвенска, прекрасницата Ники от Сливен.

Ако сте чели „Пътеводител на галактическия стопаджия“, то тогава със сигурност знаете и кой е ключът към Живота, Вселената и Всичко останало – числото 42.

Но защо Дъглас Адамс избира точно 42?