Николай Терзийски: “Когато човек твори, той отива отвъд своята личност и своето време”

Здравейте, и благодарим, че се съгласихте да отговорите на нашите въпроси. Разкажете ни накратко за себе си. Има ли нещо, което държите хората да научат за Вас?

Едно от нещата, които хората неизбежно научават за мен, е че не обичам да говоря за себе си. Не го смятам за необходимо. От друга страна е ясно, че всеки читател, посегнал към моя книга, ще ме опознае доста добре – това е неминуемо. Аз се възползвам от това, защото съм сигурен, че моите книги са по-умни от мен. И това има съвсем логично обяснение, защото когато човек твори, той отива отвъд своята личност и своето време, преминава границите на това, което познава. Затова аз се чувствам удовлетворен – хората съдят за мен по книгите ми, а това е най-доброто, което мога да им покажа от себе си.

“Хроники на неведомото” е втората Ви книга. Какво бихте казали на читателите, които са решили да посегнат към нея?

Онези, които са чели дебютния ми роман “Отлъчване” вероятно имат представа какво да очакват. “Хроники на неведомото” не е продължение на първата ми книга, но може да се каже, че доразвива моите идеи – за съвременния ни живот в контекста на миналото и на бъдещето, както и вижданията ми за това как трябва да изглежда и звучи един роман-епос днес. Тази книга започва със случайното убийство на едно дете в Родопите през XVIII век и след това тръгва по пътищата на кръвта. Не кръвта на детето, а кръвта на мъжете, които го убиват. Тя проследява техните поколения до наши дни, минава през години на войни и изпитания, за да видим как убийството на едно дете води не до отмъщение и възмездие, а до спасяването на едно друго дете години по-късно.

Кога решихте, че сте готов да напишете първия си роман?

Не съм го решавал, нито съм си го поставял като цел. Случи се съвсем спонтанно – хрумна ми идея, която усещах, че няма как да бъде пресъздадена с разказ или по-кратко произведение. Седнах на компютъра, но нямах никаква предварителна представа какво ще се получи. Силата на идеята на „Отлъчване“ обаче ме докара до състояние, в което всеки ден живеех с историите и героите, сутрин ставах и сядах да пиша, после излизах навън и по улиците продължаваха да се раждат идеи, герои, сюжети. И това продължи 9 месеца. Когато издателство „Жанет 45“ пожела да отпечата романа, аз с изненада установих, че обемът му е не 200-300 страници, както очаквах, а цели 500 страници.

Как точно се ражда историята на един роман? Имате ли предварителен план, по който работите, или сюжетът поема неочаквани, дори и за Вас, посоки?

Първото и най-важно нещо е идеята за цялото произведение. При мен идеята ражда всичко – структура, герои, език, сюжетни решения. Тя държи романа цял, без нея той би се разпаднал. Точно защото в процеса на писането се появяват много допълнителни детайли. Като разклонения на едно голямо дърво. Или по-скоро като малки потоци, които се вливат в пълноводна река. Да, при мен в процеса на писането тези детайли имат силата да променят пътя на повествованието и аз не им преча, защото така книгата се движи по естествен начин. Същото е и с героите, колкото по-плътни са образите, толкова повече доразвиват историята в книгата, езика ѝ, сюжета ѝ. Но най-важното от всичко е идеята да е достатъчно силна, че да не може да се промени, да се разтвори в тези детайли. Тоест – пътят може да се промени, но цялостната посока остава една и съща.

Доколко черпите теми от истински истории – минали и настоящи?

Не смятам, че има автор, който да не го прави. В „Отлъчване“ съм разказал много истории, свързани с моето семейство и с предците ми. Но съм ги подчинил изцяло на идеята на книгата, защото това не е автобиография. Тези истински истории са споени от усещането за магия, което носи цялата книга. В „Хроники на неведомото“ съм разказал за една къща, която съществува и отново е част от историята на семейството ми. В третата хроника на книгата съм използвал и една много интересна история за красива българска учителка, женена за четник в Македония, която изчезва при обявяването на Илинденско-Преображенското въстание. Мога да дам и още примери – за мен миналото е един неизчерпаем извор на сюжети и истории, които могат да бъдат преосмислени, ако станат част от големия контекст на един епичен роман.

Никойла Терзийски: Отлъчване. Хроники на неведомото

Снимка: Личен архив

“Пътят на кръвта”, приемствеността между поколенията, изглежда са важни теми за Вас. Защо?

Защото имам чувството, че всеки от нас днес живее с измамното усещане, че всичко започва и свършва с него. Аз вярвам, че това не е така. Отделният човек, както и всяко поколение като цяло, е част от един голям процес, започнал с предците ни, преди много години. Този процес продължава с децата ни, след това и с техните деца. Във всичко това има логика и красота. Точно тях се опитват да осветлят моите книги, които обхващат огромни периоди от време. Ние сме само отломък, частица от този процес и колкото повече го осъзнаваме, толкова по-смислено изглежда всичко около нас – животите ни, битките ни, идеите ни, решенията, които взимаме.

Какво искате читателят да открие в произведенията Ви?

Най-добрият отговор на този въпрос е дала една от читателките на “Отлъчване”, която е написала следния отзив: “Когато баба ми почина, у дома намерих кутии със стари снимки. На майка ми и вуйчо ми като малки деца, на баба и дядо, на техните родители… и така – до напълно непознати за мен лица на големи фамилни фотографии в сепия. На гърба на някои от снимките имаше послания. Едно от тях няма да забравя, с красив почерк написано: За времето, когато “сега” ще бъде “тогава”.” Когато прочета такъв отзив от читател, в който той пречупва идеите и разказите в книгата ми през своята лична история, аз знам, че романът ми е стигнал до там, до където искам.

Отзивите и за двата Ви романа – “Отлъчване” и “Хроники на неведомото” са повече от отлични. Читателите приемат и двата Ви романа възторжено. Доколко е важно това за Вас?

Разбира се, че е важно. Работата по един роман изисква огромна отдаденост и дисциплина. Аз буквално живея в една такава книга в продължение на година. И когато получавам добри отзиви разбирам, че всичко това си е струвало. Преди няколко месеца с мен се свързаха двама души, младо семейство. Разказаха ми, че са прочели “Отлъчване” миналото лято и са били толкова впечатлени, че когато се родил първият им син, те са решили да му дадат името Златан. Да го нарекат на един от главните герои в книгата ми. Когато получиш такова признание, няма как да не си кажеш: “заслужаваше си да напиша тази книга”.

Николай Терзийски - отзиви от читатели

Снимка: Личен архив

Смятате ли, че българската литература е в подем?

Радвам се, че читателите вече не гледат на българското име на някоя корица с предразсъдъци. Напротив – искат да четат все повече съвременни български автори. Тук заслугата е обща – и на издателите, и на авторите, и на читателите, които са жадни за български книги. Доказателство за този подем е и фактът, че вашият литературен клуб е предпочел “Хроники на неведомото” да е книгата на лятото тази година. Читателите са избрали български роман пред последната книга на Мураками, който е един от любимите ми автори.

Как млад писател като Вас проби статуквото? В публичното пространство обикновено се въртят няколко определени имена на автори?

Не съм правил нищо специално и не го приемам за пробив на статукво. Просто написах две книги, за да предам идеите, които ме вълнуват. Публичното пространство работи по други механизми, но аз не съм си поставял за цел тези книги да станат масови. Това, че „Отлъчване“ продаде първоначалния си тираж само за седем месеца беше дори изненада за мен, но и голямо щастие, че тази книга намери своите читатели. Същото се случва в момента и с „Хроники на неведомото“. Голяма заслуга за това има и издателство „Жанет 45“, което безпрекословно застана зад тези книги и зад мен като автор. Благодарение на всичко това много хора очакваха с нетърпение втората книга, което за мен беше изключително приятно усещане.

Как бихте мотивирали хората, които все още не са прочели Вашите романи, да го направят?

Не бих се наел с подобна задача. Бих им препоръчал да се допитат до свой приятел, който е чел книгите. Или да потърсят отзиви в интернет. Това е най-добрата реклама за една книга – препоръките от един читател на друг. До голяма степен и това е причината хубавите книги да стигат до повече хора. Но аз не бих изпитвал особени симпатии към автор, който сам си хвали книгите.

Работите ли върху ново произведение?

Имам няколко идеи. Изчаквам момента, в който една от тях ще ме сграбчи и няма да пожелае да излезе от съзнанието ми. Тогава няма да имам друг избор, освен да седна отново на компютъра. Очаквам този ден с нетърпение.


Николай Терзийски визитка
Николай Терзийски
Снимка: Личен архив

Роден е на 28.06.1983 в Смолян. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска степен от Философския факултет на университета.

От началото на 2003 г. работи като журналист в продуцентска компания „Седем-осми“.

През 2014 г. създава интернет блога „Терзилъци“, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги. Разказът „Божествената иглика“ печели първата награда в конкурса „Под върха“ за 2018 година.

Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г. „Отлъчване“ е избрана от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 г. Романът печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. „Отлъчване“ има и номинация от наградите „Перото“ – за принос към българския литературен контекст.

През март 2019 г. излиза вторият му роман, озаглавен „Хроники на неведомото“.

Share: