Неочаквана среща на Майстора с модерния свят

Не съм специалист по изобразително изкуство. Не владея терминологията, не мога да открия рисунъка на художника и ако ще цяло денонощие да се взирам в една картина, пак няма да различа нито една техника. Но това, което изпитвам, гледайки прекрасните произведения на емблематични български автори, е много приятно и вълнуващо. Защото ми е близко и защото е искрено.

Екипът на Без Драма съвсем случайно посети СГХГ в един съботен следобед. Изложбата представяше произведения от 20-те години на 20 век. Един много наситен и силен период в българското изкуство. Показани бяха картини на художници като Владимир Димитров – Майстора, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Иван Пенков, Николай Райнов и др. Виждала съм някои от произведенията и преди, но открих и нови имена, и нови образи.

За мен беше изключително вълнуващо да се срещна отново с тези големи български творци, за които не е нужно да притежаваш задълбочени познания, за да можеш да усетиш силните им послания и невероятната емоция, която пресъздават. Беше ми приятно да погледна родното през техните очи и да сравня своя поглед с техния, с лека носталгия, но и с широка усмивка.

„Говорил съм за изкуство с доста умни хора и те нищо не разбраха“ – Едгар Дега

Истинското преживяване за мен беше на втория етаж на галерията, където бяха представени номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА.

Трудно ми е да опиша чувствата, които ме обзеха, когато разглеждах тази изложба. Почувствах се не на място, леко глуповата, провокирана и, в същото време, неразбираща и може би малко отегчена. И всичко това накуп!

Няма да описвам представените произведения. Но това, което остана в мен като усещане, е изключително рязката граница между двете изложби.

Докато при едните се чувстваш удобно, носталгично, хармонично, приобщен към едни общи ценности, позагубени в настоящето, то на следващия етаж грубо и дори малко агресивно се озоваш в дебрите на индивидуалноста, на предизвикателната поза. Не мога да кажа, че съвременното изкуство ми хареса. Вероятно то няма и това за цел. То предизвиква, хили се нахално, влиза в мозъка ти без да си го канил…Крещи с пълно гърло, чак ти идва да си запушиш ушите и да си затвориш очите. Може би за да се вгледаш не в общото, а в себе си. Чувствата и емоциите касаят само и единствено личността.

Тръгнах си със смесени чувства. Не се чувствах лека, наситена с приятна емоция и екзалтирана, както обикновено се чувствам, а някак си неудобно, сякаш имах камъче в обувката, което не можех да извадя.

Не искам да сравнявам несравнимото. И въпреки дистанцията на времето, в двете изложби има нещо много общо и то е и много силно: да открием себе си във фолклора, в религията, в предизвикателството на модерността, в капана на социалните мрежи, в чувствата, които се боиш се кажеш на глас, а можеш само да напишеш в писмо…макар и с правописни грешки.

Да търсиш себе си е нещо, което е неизменно, независимо от епохата и изразните средства.

В крайна сметка това се оказа един чудесен съботен следобед, в който избягахме от домакинските задължения и се срещнахме със стари познайници и нахакани младоци, които с намигване ни попитаха: „Намерил ли си себе си, или си се загубил?“

Share: