„Бохемска рапсодия“ – филмът, който трябва да се гледа с „широко затворени очи“

Чувала съм песните на Queen още като дете, че кой не е, въпреки че не знаех нито името на групата, нито кой е Фреди Меркюри. Докато една вечер в новините в 8 часа не съобщиха, че той е починал от СПИН. Тогава за пръв чух неговото име. Не си спомням на колко години съм била, със сигурност бях малка, но това е един от моментите в моя живот, които никога няма да забравя.

Години по-късно, когато музиката вече беше неотменна част от ежедневието ми, съвсем естествено Queen и Фреди се превърнаха в едни от най-близките ми приятели. Обожавам богатия му глас, той е пълен с толкова нюасни, в него съществуват безброй пластове и различни емоции…Фреди може да изпее всичко. Не са много певците на този свят, които притежават неговата комплексност не само като гласови възможности, които са феноменални, но и като музикален интелект, като текстописец, като композитор, като човек, който не го е страх да погледне напред и да предизвика целия свят с нещо ново. Не само в музиката.

За мен Фреди е Богът на музиката! И хич не ме интересува, че това е патетично. За мен е така! И хората, които наистина чувстват музиката в кръвта си, със сигурност изпитват същото.

Но да сложим точка на това лирично отклонение и да поговорим за филма „Бохемска рапсодия“, заявен като биографичен.

Чаках го с нетърпение. Като всеки искрен фен, отидох още в първия ден на прожекцията. И магията започна. Или по-точно магията се случи, когато затворих очи и слушах. С всяка клетка от моето тяло, абсолютно отдадена на музиката в този момент.

Защо филмът ми хареса
1. Защото е за Фреди. Защото се докоснах до него и можех да го видя, условно казано, жив – такъв, какъвто никога не съм го виждала – като изключим видео клиповете и записите от концерти.

  1. Защото е емоционален – или поне на мен ми въздейства по този начин. Признавам си, че филмът ме разчувства и си поплаках. По принцип не обичам да гледам филми, с малки изключения, обикновено филмите ме оттегчават и заспивам. Дори и в киносалона. Сега просто нямаше как да се случи.
  2. Защото е вдъхновяващ. Защото показва, че който има мечти и нужния характер и интелект, разработва план за действие и стига дори там, където не е очаквал. Защото е приказка, при това съвсем реална.
  3. Защото доказва, че винаги можеш да спреш пропадането – необходимо е само да промениш гледната точка. Да видя как Фреди го е направил беше облекчаващо за мен.
  4. Защото музиката е просто фантастична! А звукът в салона беше изключително качествен и бях като на концерт, че дори и в пъти по-добре.
  5. Защото беше преживяване за мен. Много лично. Защото след филма се чувствах по-лека, но и тъжна, но с онази тъга, която не те прави нещастен, а те кара да се вгледаш в себе си.
  6. Рами Малек! В повечето от сцените беше просто блестящ!

И без да съм кинокритик ще кажа, че има 3 неща, които правят филма успешен: личността на Фреди Меркюри, божествената музика на Queen и Рами Малек, който спасява „Бохемска рапсодия“.

Защо филмът не ми хареса?
1.
Когато знаеш, че в създаването на филма са участвали Брайън Мей и Роджър Тейлър (музиканти от Queen) очакваш да научиш нещо повече, да ти разкажат неразказани истории и да ти покажат непоказвани кадри. Да, ама не.

  1. Фактологичните грешки! Много дразнещи, особено когато знаеш, че са умишлени, с цел по-голям драматизъм. Нали филмът беше биографичен?
  2. Повърхностен! След края на филма, докато си бършех сълзите, мъжът ми се обърна към мен недоумяващ и каза: „Защо претупаха историята така?“ Нямам обяснение.
  3. Схематични герои. Всички главни действащи лица бяха представени в една плоскост, не претърпяха никакво развитие до края. Освен Фреди Меркюри.
  4. Не е достатъчно скандален! Не очаквам да се снимат оргии с голи мъже и смъркане на наркотици до припадък, но на този филм толкова много му личи, че иска да завладее пуританска Америка… Comе Оn! – както биха казали американците, нали все още си говорим за Фреди Меркюри?
  5. И въпреки разкошната игра на Рами Малек, непрекъснато имах усещането, че гледам буфосинхронисти.
  6. Като страстен меломан, с нетърпение очаквах да видя някои неща от кухнята, повече от студиото, от творческия процес…Не че нямаше такива кадри, но те бяха доста повърхностни и облечени в спорен хумор.
  7. И накрая, не ми допадна, че „изиграха“ легендарното участие на Queen на концерта Live Aid през 1985 г., при положение, че съществува запис и може да се гледа в оригинал. Лично за мен щеше да е още по-вълнуващо.

И въпреки всички негативи, този филм си струва да се гледа с широко затворени очи и отпушени уши. Защото той празнува личността на Фреди Меркюри и изключителната музика, която е създал заедно със „семейството“ си от Queen. Да се надяваме, че някой ден ще бъде сниман нов филм за този безсмъртен бог на музиката, филм, какъвто той заслужава.

 

Share: