За здравната система като La Piovra

Отлагаш, намираш си извинения, повтаряш си, че си здрав като скала и нищо не може да те бутне…И все пак, рано или късно, попадаш в кабинета на личния лекар. И така се започва – влизаш в здравната система, а тя те засмуква като октопод, обвива пипалата си около теб и не те пуска….

От доста време усещах силно сърцебиене, не можех да дишам, виеше ми свят, а за непрекъсната умора дори не ми се говори…В същото време, носът ми беше непреходим като непочистено речно корито….

Появи се кашлица, последвана от нещо като асматични пристъпи, не можех да дишам, просто хрипях, кашлях и се потях…Докога?

Като всеки нормален човек, с началото на новата година, реших да отида на лекар – така де – ново начало е, няма как.

Взех си отпуска, отидох при личния лекар, тя любезно ме прие, след двучасово чакане пред кабинета…Зададе ми криво-ляво три въпроса, не ме слушаше особено, погледна гърлото, преслуша ми гърдите и отсече: „Имаш синузит! Отивай на снимка на синуси.“

Отидох. Диагнозата беше потвърдена. Изписа ми една торба лекарства, в това число и антибиотик.

След десет дни лечение нямаше кой знае какво подобрение. Отидох в близката клинична лаборатория и си пуснах пълна кръвна картина, платена, може пък да изскочи нещо, кой знае.

Излезнаха резултатите – един показател нагоре, друг надолу…Притесних се. Плюс това вдигнах и много висока температура.

Замъкнах се пак при ЛЛ, показах й изследванията и й казах, че не мога да дишам, просто нямам въздух, ей така, както си стоя, и ще умра от недостиг на въздух.

Тя ме погледна критично, хвърли бегъл поглед на резултатите от изследванията и не особено любезно каза: „Нищо ти няма, пипнала си грип, върлува в момента“. И пак пих антибиотик.

Твърдо решена да взема нещата в свои ръце, след дълго проучване, си записах час за пулмолог в частна клиника. Опитен, с добра репутация.

Прегледа ме и каза: „Синузитът Ви е най-малкият проблем. Имате уголемено сърце. Веднага трябва да си запишете час при кардиолог. Вероятно имате и алергия. И да си изследвате хормоните!“

Ми изследвах ги, срещу 80 лева. Хормоните бяха в норма.

По нейна препоръка трябваше да направя и рентгенова снимка на сърцето и белия дроб. Отидох в поликлиниката до офиса, платих са за снимка на бял дроб и сърце. Снимаха ми само белия дроб, незнайно защо. Диагнозата: “Хроничен бронхит“.

Отново след щателно проучване в интернет, си записах час при кардиолог, от голяма столична болница, който преглежда амбулаторно в частна клиника.

Отидох, прегледа ме човекът вниматело, пошегува се с големия ми бюст, който пречел да види добре сърцето на ехограф, но все пак го видя. Сърцето било добре, не било голямо, но имало някакъв шум – минимален, нищо страшно, сигурно е по рождение. След което ми направи ЕКГ. Докато се обличах, каза, че пулсът ми бил много висок, но това, първо, можело да е защото съм била притеснена, или пък просто съм си имала по-висок пулс. Второ, ЕКГ показало изменения – съвсем минимални, но ги имало. Трябвало да влезна в болница, разбира се в тази, в която той работи, за допълнителни изследвания. „Сигурен съм, че всичко ще е наред, но сме длъжни да направим нещата като хората!“ Как да не се съглася? Особено когато докторът, освен компетентен, беше и млад, и симпатичен, и така любезен и отзивчив…

След една седмица постъпих в болницата.

ЕКГ – нормално. Сестрата: „Вие защо сте тук?“

Отидох на кардиография, прегледаха ме обстойно. Заключението: Сърцето е напълно здраво. „Но Вие защо изобщо сте в отделението?“ – попита ме лекарката.

Тъкмо се изтегнах блажено на кушетката, отпивах си от кафето и си мислех каква хубава почивка ще се окаже престоят ми в болницата, дойде лекуващият лекар и каза: „Готова ли сте за велоергометъра?“. Ми готова съм, какво да правя.

Въртях колелото като Луис Армсторнг, погълнал доволно количество допинг. След като приключихме, лекарят – също млад и мнооого симпатичен, почесвайки се замислено по брадичката, каза: „Има изменения, но са твърде минимални, за да послужат за диагностициране. Ще се допитам до доцент… и ще Ви кажа какво е заключението“. Ми добре. Поне щях да си допия кафето.

Тъкмо се зачетох в книгата, и пристига лекарят, леко запъхтян, и ми казва: „Необходимо е да направим коронарография, за да видим дали няма запушвания. Това би могло да Ви спаси живота!“

Боже, ами сега? Отиде ми почивката! Все пак успях да промълвя, че са ми необходими десет минути, за да помисля.

Веднага влязох в интернет. Нищо не било коронарографията, пишеха в повечето сайтове, рутинно изследване, с минимален риск, но може наистина да ти спаси живота! Попаднах и на няколко смъртни случая и отрязани крайници, но те били изключение, набор от обстоятелства и пр. Няма как да ми се случи и на мен. Обадих се на мъжа ми: „Какво да правя?“ „Ами направи го това изследване, след като е животоспасяващо…“

Решено. Подписах документите. Видях в очите на лекаря радост и тържество, но какво пък, човекът ми спасява живота, нормално е да се радва. Буквално след половин час дойде сестрата с инвалидна количка: „Сядай, отиваш на коронарография.“ Ужас. Пулсът ми скочи над 300…

Закараха ме в отделението по рентгенография и зачаках. Най-дългите двайсетина минути в живота ми.

По едно време излиза един весел и зачервен лекар, поглежда ме с изненада и пита: „Ти ли си Соня?“. „Същата“ – отговарям аз

„Хо, хо, хо“ –засмя се той- „Ей, елате да видите“ – обръща се той към невидимия за мен екип, „ние очаквахме баба, а вижте каква хубавица ни водят“.

Стана ми приятно, откога не ме бяха наричали така.

По време на изследването имах чувството, че всеки момент ще умра, а не че ми спасяват живота. Ужасно сърцебиене, задух, какво ли не изпитах….

След като приключи процедурата, лекарят ме погледна кисело и ми каза: „Ти не си за нас, по-добре ходи да си прегледаш нервите. И още нещо: обещай ми в следващите двайсет години да не си правиш коронарография, дори и лекарите да ти казват, че е необходимо“. „Ама Вие сериозно ли, докторе?“ „Да, напълно сериозно“ – отсече той.

Закараха ме в отделението, отново на инвалидна количка. Започвах да се чувствам леко глупаво.

След което започна едно взимане на кръв….Епруветка след епруветка…Казвам си, явно съм особен случай, специална съм, никой не може да разбере какво ми е.

По уредбата сестрата ме вика, отивам за поредното ЕКГ, което отново е перфектно. Сестрата ме пита: „Коронарографията беше добра, нали?“ „Да, не откриха запушвания“. „А защо изобщо я прави, не трябваше да ходиш“. „Ами казаха, че трябва, било животоспасяващо“…Тя само сви скептично устни. Съвсем се обърках, започвах да се чувствам като герой от роман на Кафка.

На сутринта, по време на визитация, интересът към мен беше огромен. „Тя е толкова млада, какви са симптомите, какво показаха изследванията“….и пр. Очевидно представлявам изключителен научен интерес!

Най-накрая се появи и лекарят, който ме изпрати в болницата. „Сърцето ти е в отлично състояние, перфектно, бих казал“ – каза ми убедено той.

„Защо тогава съм тук? Ами тези изменения, които открихте?“

“Няма конкретно обяснение. В световен мащаб има процент жени, при които се наблюдават симптоми на стенокардия, но всъщност са клинично здрави.“

Явно настина съм специална, или пък дефектна – въпрос на гледна точка.

„Тогава искам да си ходя!“ Заявих аз. Доцентката настръхна: „Не може! Клиничната пътека е за две нощувки!“

Какво ме интересува някаква си пътека, особено когато не води към плаж, а към болнично легло? Тръгвам си!

Тъкмо си стегнах багажа и чаках документите, младият, симпатичен доктор, отново влетя леко запъхтян в стаята и казва: „Знаехте ли, че имате анемия?“

„Не, за пръв път чувам. „

„Ще трябва да поостанете още, ако не Ви е проблем, трябва да изследваме нивото на желязото. „

Щом трябва….

След около час, влиза сестрата, носи ми документите и казва: „Желязото ти е нисичко. Ще трябват още изследвания. Но докторът ще ти обясни, когато ти дава епикризата. Сега можеш да си тръгваш“.

И се прибрах.

Междувременно ръката ми, след корнарографията, беше изтръпнала, изобщо не я усещах. На следващия ден, след като се прибрах от болницата, ръката беше още по-изтръпнала, нямаше чувствителност и беше поизгубила цвят…Изпаднах в паника. „Ще ми отрежат ръката, чуваш ли, ще остана без дясна ръкаааа“ Крещях и плачех, а мъжът ми просто се видя в чудо. Горкият.

В следващите два дни се поуспокоих, реших, че смъртта вече не ме дебне зад ъгъла с резачка за крайници, и отидох на работа. Отскочих и до болницата да си взема епикризата. Дойде лично лекарят да ми я връчи, изключително любезен и загрижен. И казва: „Сега задължително трябва да отидеш на хематолог – поглежда ме настоятелно с хубавите си очи – З А Д Ъ Л Ж И Т Е Л Н О! След това трябва да отидеш и на гастроентеролог, да ти направи гастроскопия и колоноскопия. Да те огледат едно хууубаво. Въпреки че, смятам, че в крайна сметка ще се окаже нещо свързано с менструалния цикъл. Затова и на гинеколог трябва за отидеш. З А Д Ъ Л Ж И Т Е Л Н О! Ще идваш при мен на контролни прегледи, знаеш къде да ме намериш. И да дойдеш – много ми е интересно какъв ще се окаже случаят при теб!“

Обещах тържествено и излязох тичешком от болницата.

От болницата можеш да излезеш, но от здравната система – никога!

P.S. – В интерес на истината, базата в болницата беше нова, модернизирана. Беше много чисто. Сестрите, лекарите и изобщо целият персонал бяха много любезни, приветливи, полагаха изключителни грижи, бяха много внимателни и усмихнати! Това много ме впечатли!

Въпреки това, съвсем наскоро ми се наложи, покрай мой близък възрастен, да се сблъскам и с другото лице на родното здравеопазване, когато си нежелан, когато те прехвърлят от кабинет на кабинет, от болница в болница, докато човекът буквално береше душа….И накрая поредното светило, поизнервен от тона на близките, казва в прав текст: „Никой не иска да го приеме, защото е потенциален смъртен случай! Разбра ли? Никой не иска да си влошава статистиката…И защо точно на мен трябва да ми го набутват….“

Явно такъв е животът….Докато „нищо ти няма“, ще се грижат за теб като принцеса, ще ти се усмихват, ще ти направят един куп изследвания, които касата плаща от нашите данъци…Но когато наистина имаш нужда от здравна помощ, критична нужда, системата ще затвори вратите си пред теб, ще извие глава встрани, за да не те гледа в очите, и ще те остави да умреш…За да не си поредното число от лошата статистика…Нищо, че това число цял живот е плащало данъци, за да може тази система да се поддържа жива…

 

Share: