Когато спреш да бъдеш безсмъртен… или как отказах цигарите за 60 секунди

От четири месеца вече не съм безсмъртна…
Всичко започна с леки болки в гърдите, които за месец стигнаха до гърба. Болките в гърба се засилиха до такава степен, че нощем трудно спях, а сутрин се събуждах изнервена и тази нервност продължаваше почти целия ден. Разбира се, ако това се беше случило, когато бях на двайсет, щях да съм го забравила за един уикенд между дискотеката и кафето с приятелки на следващия ден, защото естествено щях още да съм безсмъртна и без махмурлук, но… когато това ти се случи след 40, болката в гърба може да подейства като електрошок.. На 20 и дори на 30 човек е щастлив, безгрижен и безсмъртен, защото болестите и смъртта обичайно са нещо, което се случва на 10 процента от човечеството, предимно съседи, далечни роднини и стари хора, които живеят в новините, статистиката или във филмите.

Но днес 20 години по-късно тези жалки болки успяха да направят невъзможното – накараха мен, заклетата пушачка, която толкова обича този проклет навик, да реша да спра цигарите. Мисли за рак на белия дроб, за латински думи с неясно значение, но с направление към някоя болница, деца сирачета и скърбящи роднини като в сапунена опера, изведнъж нахлуха в съзнанието ми и в рамките на минута отказах цигарите от раз с точно 3 цели пълни кутии цигари вкъщи. Това съм го правила само по време на двете ми бременности, като веднага след края на дългото кърмене пропушвах веднага. Истинско дете на 90-те, зарибено и обичащо този глупав, убиващ навик. Буквално дете, което разглежда вносни списания с хубави мъже на коне, които пушат и красиви жени с цигара в ръка. И ако сега пушенето вече не е модерно и не е така рекламирано, то тогава беше не просто модерно, а беше лайфстайлът, който отличаваше големите готини от малките задръстени. И ако си дете от 90-те, то знаеш какво е пушком, борови клонки за дъвчене и сух дезодорант за пръстите, за да бъдеш от готините. Разбира се, с всяка следваща година детето пораства и осъзнава все повече колко неготино и скъпо удоволствие е пушенето, но вече отказването не е толкова лесно. През годините няколко пъти съм се опитвала да откажа цигарите и всеки път беше едно и също – ставах тъжна, нещастна все едно е умрял човек, все едно съм дете, на което му бяха откраднали любимата играчка. Никога не съм изпитвала никотинов глад, по начина, по който са го описвали мои приятели, не съм треперела в абстиненция, не ставам нервна и зла, ставам просто тъжна и нещастна. В началото мислех, че мога да спра цигарите когато поискам. Първият път, когато се опитах да ги спря бях на 18. Малко като във вица за алкохола: В Америка младежите започват да пият на 21, а в България на 21 отказват пиенето и решават да станат сериозни хора. Първото ми спиране освен, че беше неуспешно беше всъщност смешно. Прибирах се малко преди вечерния ми час, твърдо решила да спра цигарите и пушейки бавно и с наслада “последната” си цигара. Движейки се по пътеката към високия ни блок, по навик погледнах нагоре към балкона ни, дръпвайки си блажено от цигарата и видях баща ми, който ме наблюдаваше с невярващ поглед. Погледът му стана още по-невярващ, когато минута по-късно му обяснявах, как всъщност това ми е била последната цигара, защото всъщност ги отказвам.

Впоследствие вече пораснала, започнах да си пуша свободно без да осъзнавам, че цигарите са ми отнели точно свободата. Свободата да правиш каквото си искаш, защото си зависим. Най-много го усетих след като влезе в сила забраната за пушене. За един истински пушач като мен драмата започна веднага. Приятел те кани да излезете и изникват въпросите – къде ще ходим, ще се пуши ли, ако няма – има ли градина, тераса, студено ли е, горещо ли е, има ли външна отопляваща лампа или печка, тента, кои ще сме, ако другите искат да бъдем в залата за непушачи – лошо, ще можем ли да ги убедим, ако пушачите сме мнозинство. Ако друг те покани на гости, въпросите са подобни – той пуши ли, у тях пуши ли се, ще има ли други гости, които са непушачи и не одобряват пушенето около тях. Или пък отиваш на кино – 3 часа без пушене, това си е не по-малка драма. Или ще пътуваш до морето – в колата пуши ли се, ако не – колко пъти ще спираме, за по колко време, ще има ли време да ядем, да ходим до тоалетната и да пушим или само ще пушим…. Ами на работа – имаш много работа, важни срещи, не можеш да си вдигнеш главата, а на теб ти се пуши.. Или работиш на -найстия етаж и се пуши чак долу пред сградата, или хиляди още подобни ужасни възможности за всеки един пушач. Да не говорим за личното неудобство, защото осъзнаваш, че пушенето вече те принизява към една друга прослойка хора, които вече не са готините големи, а са лузърите с лош дъх и липса на воля.

И стигаме до другия лаф, че няма нищо по-лошо от отказал се пушач. Засега мисля, че още не съм попаднала в тази категория и не мисля, че някога ще попадна. Когато видя човек с цигара ми става даже някак си мило, все едно си видял някой далечен роднина на другия край на света и ти е станал някак си по-близък и ти се иска да го прегърнеш и да седнеш с него на една маса и да потънете в спомени. Най-хубавите ми 25 години са минали с този вреден навик и за мен винаги асоциацията ще си остане такава хубава като младостта, макар и в минало време. В сегашно време мога да се радвам на свободата си и липсата на драма. Вече мога да ходя където си поискам, без да ме интересува пуши ли се или не, мога да пия кафе с приятели непушачи без да ги убеждавам да седнем отвън, за да мога да пуша, мога да ходя на кино или на детски рожден ден без да броя минутите кога ще мога да пуша. Свободата Санчо се оказа на върха на незапалената цигара. Защото знам, че ако запаля днес дори само една цигара и част от тази моя свобода ще изчезне заедно с дима..

Share: